Борисов и Живков на залез слънце: три прилики и една финална грешка

Борисов сам признава, че е научил много от Тодор Живков. Но явно не се е поучил от финалната му грешка. Той така и не осъзна кога и как трябва да се оттегли след дълго управление. „За истината“ публикува анализ на Александър Андреев за „Дойче веле“

Провисналата уста и блуждаещият поглед. По-възрастните българи сигурно добре помнят как изглеждаше Тодор Живков на 10 ноември 1989 година, когато си подаде оставката.
Бойко Борисов сред своите внучета изглежда доста по-бодър. Но изречението „Време за техните усмивки и моите решения“ намеква, че мигът на неговата оставка не е далеч.

Сходствата
Българският министър-председател сам признава, че е научил много от Тодор Живков. Но явно не се е поучил от финалната грешка на Живков, който така и не осъзна кога и как трябва да се оттегли след дълго управление.

Ако приемем, че България се намира в навечерието на нов „10 ноември“, нека се вгледаме в сходствата между политическите кариери на учител и ученик. В самото им начало ще открием употреба на сила: Живков – в партизанския отряд, Борисов – в бойните спортове и в силовите скруктури. В края им пък виждаме нежелание да се използва сила. А по средата политическото кредо и на двамата гласи: раздаваме привилегии и обещания, режем лентички, слушаме външните началници и се снишаваме, докато бурята отмине.

Тъкмо това кредо обяснява политическото дълголетие на двамата. Като не забравяме, разбира се, и публичния им образ, изваян собственоръчно в продължение на години: добродушен управник, „човек от народа“, „вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. И още: Живков „построи“ две Българии, Борисов „построи“ магистралите. Все „за благото на хората“, без да се задълбочаваме във въпроса за същинския изпълнител и за качеството на строежите. И без много да питаме за цената на тези строежи – както в буквалния смисъл, така и като отменени права, свободи, справедливост и върховенство на закона.

Принципът е простичък: най-важното е да угодим на онези, от които зависим – вътре в страната и зад граница. За да задържим властта.

В името на почтеността и на двамата трябва да се признае едно: под тяхно управление нямаше сериозни етнически сблъсъци и кръвопролития. Да, Живков продължи да вкарва в затвора политически противници, обезправи и прогони стотици хиляди български турци, но „на залез слънце“ не отвърза репресивния апарат, който беше готов с кръв да смаже опозицията.
През цялото си управление и Борисов гледаше да действа „со кротце, со благо“ – и без „малце кьотек“. А в момента, „на залез слънце“, друго не може и да стори. Просто защото един премиер на държава от ЕС не може да пролива кръвта на протестиращите, каквито и провокации или инсценировки да се използват за оправдание.

Поуката
Каква поука можем да извлечем от всичко това? Преобладаващо младите демонстранти по улиците на България не помнят Живков (не им и трябва), но знаят какво искат: нов старт на държавата. Същото, което искаха милиони българи и в края на 1989 година. Тогава тези милиони бяха излъгани – както от силните на деня, така и от онези, които използваха мътната вода, за да се превърнат в днешните олигарси. Тъй че поуката просто се набива в очи: всички, които желаят този нов старт, трябва да се пазят от лъжи, манипулации и политическо инструментализиране. И най-вече: да знаят накъде трябва да тръгне държавата след това.

Източник: zaistinata.com