Защо „Демократична България“ толкова много дразни ГЕРБ?
Огън и жупел се сипят тези дни върху „Демократична България“. Но защо, след като уж става дума за незначителна и дребна коалицийка от още по-дребни партийки? С какво ДБ толкова много дразни ГЕРБ?
„За истината“ публикува текст на Ясен Бояджиев за „Дойче веле“
И така: оказа се, че за управляващите от ГЕРБ един от най-големите проблеми на държавата, враг №1 и виновник за всичко е не друг, а „Демократична България“ (ДБ). Заради нея (и заради избирателите ѝ), видите ли, за малко „синя“ София да стане „червена“, а страната да се отклони от пътя на евроатлантическите ценности и на неспирния възход. Излезе дори, че тя е в дъното и на безалтернативния избор на Гешев за главен прокурор.
Съсредоточаването на толкова яростен пропаганден огън върху едно обединение от партии, явили се на избори „без пукнат лев“, със скромни организационни възможности, с почти отрязан достъп до медиите и (като резултат) с ограничено електорално влияние, е силно несъразмерно. Впрочем, същите, които сега сипят огън и жупел върху ДБ, по други поводи я описват пренебрежително като незначителна софийска дребна коалицийка от още по-дребни партийки. С какво тогава ги дразни и притеснява толкова много?
Кой с кого се съюзява
Отговорът на този въпрос минава през анализ на някои от конкретните обвинения. Тук можем да прескочим най-безсмислените и плоски опити за заяждане „на дребно“, които и без това вече бяха многократно цитирани и коментирани. Като: „бившите деца и внуци на червената номенклатура“ и „да си изберат Манолова за шеф“. Има други цитати, които са още по-показателни. Да започнем с този пример: един бивш държавен глава, излъчен навремето от ГЕРБ, сподели „своето дълбоко притеснение“ и „унижение“ от това, че на балотажа ръководството на „Демократична България“ било влязло в съюз с Мая Манолова. Тази откровена измислица е унизителна най-напред за онзи, който я произнесе. Защото тъкмо ръководството на „Демократична България“ изрично обяви, че не подкрепя нито една от двете участнички в балотажа. Тъй че не е влизало в съюз с когото и да било.
Колкото до избирателите на ДБ, тук нещата са изцяло в полето на спекулациите. Част от тях сигурно наистина са гласували за Манолова, но друга, вероятно по-голяма част, на практика (пряко или косвено, чрез отказа си да заемат страна) са подкрепили Фандъкова. Тъй че с не по-малко основание може да се твърди точно обратното – че избирателите на „Демократична България“ са спасили Фандъкова, за което ГЕРБ трябва не да ги хули, а да им благодари.
Впрочем, в сравнение с изборите през 2015, на първия тур тази година Фандъкова е получила 76 хиляди гласа по-малко. Това ми се вижда като повод за още по-„дълбоко притеснение и унижение“. Нека ГЕРБ най-напред да се сърди на своите, вече бивши избиратели. И да се запита защо са изоставили партията.
Кой е десен и кой не е
„Ние трябва да спрем да ги наричаме десница. (…) Това не е градска десница, а опозицията вътре в комунистическата партия“, обяви премиерът и лидер на ГЕРБ, който нерядко борави толкова произволно с фактите и думите, че не винаги му се разбира какво иска да каже. В случая изглежда се опитва да твърди, че „Демократична България“ едва ли не е част от „другия отбор“ и затова не може да се нарича „десница“. Важно е обаче не кой как се нарича, а какво прави. В това отношение, за разлика от „Демократична България“, самият той често е в трогателен синхрон с бившата комунистическа партия – за „Белене“, Путин, Русия, санкциите, руските газови „потоци“, случая „Скрипал“, Цацаров, Доган/Пеевски. Въпреки всичките си шумни конфликти за пред публиката, по много ключови за страната въпроси те играят заедно.
Като например съдебната реформа, която навремето провалиха с общи усилия, а сега в един глас ѝ приписват избора на Гешев. Така излезе, че Цацаров, Борисов и всички, които зад кулисите дърпат конците на ВСС, нямат никаква отговорност за този избор. Те просто следвали законовата процедура. Тя пък била приета по настояване на политици, които днес са в „Демократична България“. Тъй че тези, които протестират, да се сърдят на себе си. Всичко това, разбира се, чисто фактологически и хронологически не е вярно. Но по-важно е друго. Колкото и да бяха кандидатите за поста, каквато и да беше процедурата, резултатът щеше да е същият. Защото в България и процедурите, и институциите, които ги изпълняват, са отдавна овладени, изпразнени от законовото си съдържание и запълнени с лепкава кал.
Либерализъм и либерална демокрация
В борбата за определението „десен“ тези дни едно друго светило на ГЕРБ изкова понятието „либерални анархисти“. Демек, избирателите на „Демократична България“ са нещо между средно лявото и крайно лявото. Да оставим настрана обвинението в анархизъм, което е очевидна глупост, пусната с цел да бъдат подведени повече хора. Подвеждането се крепи всъщност основно на определението „либерални“. И на заблудата, че „либерализъм“ и „либерална демокрация“ са едно и също. Но не са.
Либералната демокрация е съвкупност от принципи, които обединяват всички нормални, демократични партии в Европа и по света – и десните, и либералните, и левите. Сред тези принципи са върховенството на закона, разделението на властите, независим съд, неутрални институции, действащи в обществен интерес, независими медии и свобода на словото, зачитане и защита на правата на човека. Тук обаче разделението на властите е куха фраза („виждане на десните екстремисти“ – по Гешев), законът се прилага избирателно, независимостта на съда е под непрекъсната обсада, институциите действат в частен интерес, независимите медии се броят на пръсти, свободата на словото е удавена в жълто-кафява помия, а правата на човека се зачитат според това кой е човекът.
Привържениците и избирателите на „Демократична България“ (независимо как са постъпили на балотажа) като цяло не одобряват ГЕРБ не защото „не са десни“ или са (или не са) либерали, а защото държат на принципите на либералната демокрация.
Така стигаме и до отговора на въпроса от началото. Каквито и (реални или измислени) недостатъци да има, колкото и да е слабосилна, „Демократична България“ пречи на управляващата ГЕРБ с това, че със самото си присъствие прави все по-видима нейната същност.
Източник: За истината
