Истината за края на извънредното положение в България

Още ден и извънредното положение пада. Честито! Само дето това не означава, че се връщаме към нормалното положение. Всичко е само проформа. В сериозните държави подходът е друг, пише Ясен Бояджиев в анализ за „Дойче веле“.

Още ден и извънредното положение пада. Честито! Само дето това не означава, че се връщаме към нормалното положение. Не толкова заради продължаващата епидемия, колкото заради новия, заместващ закон, по силата на който вече ще се налагат и отменят ограничителните мерки.

Проформа

Специалистите ясно посочиха неговите принципни пороци: дава възможност за ограничаване на основни права и свободи със заповед на министър (а не със закон), което противоречи на конституцията; не съдържа стандарти за пропорционалност и необходимост на тези ограничения; създава предпоставки за произвол на изпълнителната власт без гаранции за правата на гражданите.

Не е нужно човек да е специалист, за да разбере, че този закон всъщност нищо не променя. Както много други неща у нас, и тази „промяна“ е само проформа. Словесна и законодателна еквилибристика. Той и самият министър-председател си го каза ясно: „Работим върху закон (…) да махнем думата „извънредно положение“. Думата „извънредно“ създава стрес у хората“. Та така – думата я махаме, но същността си остава. Както и стресът.

Неясно и нелогично

Защото, както и досега, животът ще се ръководи от противоречиви, сменящи се от ден до пладне заповеди без ясна аргументация, без последователност и логика. Както например при наглед дребни неща като тези: на разходка е забранено, на фризьор – не; да седнеш на пейка в парка не може, но в кафене – може; разминаващите се в парка трябва да са на 2,5 метра, но за седящите в ресторанта са достатъчни и метър и половина.

Така и за най-важното: няма признаци за отслабване на епидемията (даже напротив), но ограниченията отпадат – КПП-тата ги няма, отварят кината, а на булевард „Витоша“ е като на митинг.

Непредвидимост и неизвестност

„Не сработи ли – веднага КПП, веднага затваряме“, заплаши премиерът и определи критерия за това затваряне: „минем ли бройката от 100 нови заразени на ден“. После се оказа, че трябва да ги „минем“ в три последователни дни. Защо точно 100 – това не е ясно. Може би защото е кръгло число. Но и този критерий не прави нещата по-лесно предвидими, тъй че е все едно. Защото е очевидно, че в това отношение и числата не означават нищо – всичко зависи от броя на тестовете. Веднъж ни казват, че сме минали пика, а после се оказва, че пак се катерим към него.

„Виждате другите държави – обикновено вървят с две седмици след нас“, казва премиерът. Само дето не знаем къде точно се намираме ние. И не съм сигурен, че въобще има ориентир, за да преценим кое е „пред“ и кое е „след“, докъде сме стигнали и накъде изобщо отиваме. Така можем да се влачим до безкрайност. Остава само да се молим вирусът да „размисли“, да се самоограничи и да изчезне.

Нашата нормалност

Разбира се, навсякъде правителствата се сблъскват с неизвестността и липсата на сигурност за бъдещето. Само че в сериозните държави подходът е друг: ясни количествени критерии, прозрачно и всестранно обсъждане на различни сценарии, търпеливо разясняване на решенията, планомерност и последователност на действията. Там това е възможно, защото има политическа култура, държавнически традиции, правов ред и стабилност, работещи институции.

Все неща, които тук или липсват, или не достигат. При нас всичко – и законите, и правовата държава, и институциите – е проформа. Затова и падането на извънредното положение не променя нищо. Защото такава е всъщност българската нормалност.

Източник: zaistinata.com