Памет за Левски: „Аз съм посветил себе си на Отечеството си“

Автор: Даниела Цонева, председател на Обществен комитет „Васил Левски“ – Габрово

„Аз съм посветил себе си на Отечеството си: да му служа до смърт и да работя по народната воля“. Тези думи принадлежат на синеокия карловец Васил Иванов Кунчев. В историческата памет на народа неговото име се съхрани не само като революционер, човек и деец, но най-вече като национален идеал. Той се ражда в горещ юлски ден, но умира в мразовита февруарска утрин. Разстоянието между тях се измерва с ненавършените 36 години. Бащината къща в Карлово е топлото гнездо в началото на живота му. А бесилката край София е студената самота в края на пътя му, отдавна  превърнала се в отворена врата към свободата. И той виси над прага й като тревожна камбана. Той е надеждата за нашия изстрадал народ; той е олтара, пред който народната душа се опомни и намери пътя към въпросите за разрешаване на националната ни съдба. Затова и ние, историците, винаги търсим в него образци на революционни добродетели, философите – морално съвършенство, писателите – обаятелна личност.

Неговата мисия, според англичанката Мерсия Макдермот и изследователка на Левски, е “да поведе целия народ от преизподнята към светлината”. Поради това и днешните българи продължават да го възприемат като месия, чиято активност и саможертвеност са сравнявани с деятелността на големите хуманисти и национални идеолози в света, с личности, които според Ботев, са “апостоли  редки на революцията не само в нашия народ, но и в други много по-напреднали народи”. За своите съвременници, сподвижници, приятели той е “най-добрият българин”, “най-големият патриот”, “нечут характер”, “незаменимият”, “въплъщение на пламенна любов към народа и на самоотвержена и безкористна деятелност”.

Но Левски не може да бъде характеризиран с един епитет, колкото и хвалебствен да е той, нито пък изчерпан в съдържанието на един образ или поетична метафора. Защото неговото име, дело и послание в днешното разделно време са отново обединително знаме в стремежа ни за свобода – лична и национална, за граждански и политически  добродетели, за човешка и обществена нравственост, за осъществяване на мечтата му Българско да „гърми най-бляскаво като едничка Държава в цяла Европа“. Защото Левски  не само мечтае „да бъдем равни с другите европейски народи“, но и се бори за изграждането на бъдещата българска държавност „по новото зидание“.

Първата поява на Васил Ив. Кунчев като самостоятелна личност на историческата сцена на българското националнореволюционно движение е през пролетта на 1868 г. Тогава той пише на стария четнически войвода Панайот Хитов, че е намислил да свърши нещо, ако рече бог и с негово позволение – „Ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си“. В тези решителни думи се събират прозренията на Левски да потърси нови пътища за развитието на освободителните борби на българите. Той възприема комитетската структура като особен курс към българското Освобождение.

Левски пръв залага на български сили и на българска суверенна организация, част от която е и габровският революционен комитет, създаден от него при едно от поредните му идвания в Габрово през лятото на 1870 г.

Васил Левски изгражда организацията за освобождение на Отечеството стъпка по стъпка, мисъл след мисъл. Чрез своята скромност и величие, с нравственото си и хуманистично съвършенство, със своята всеотдайност към народа, с безпримерната си целеустременост по пътя на нейното създаване той се извисява  като „най-светият и народен човек“. Великият Апостол се явява създател и на българския модел за единна национална държава, в която гражданите, независимо от „вяра и народност“, ще имат равни политически и граждански права, само ако припознават закона.

„В Българско не ще има цар, а народно управление и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди“; „Всичко се състои, според нас, в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело на народното освобождение, дело българско!“; „Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва: било, каквото било – добро или зло“. Всички тези думи принадлежат на Апостола на българската свобода. Той и никой друг не е наричан така.  Защото доскорошният четник и участник в двете Белградски легии се заема с проповядването на нови идеи за самостоятелност на българското освободително движение, което да се развива като революция национална по форма  и съдържание, а под нейното знаме да се наредят представители на всички прослойки от тогавашното възрожденско общество. И Левски счита, че по пътя за реализиране на националната идея, всеки български родолюбец трябва „да мисли зряло“, защото се работи „за толкова милиона народ“.

Без дебати и манифестации, без интервюта и любопитни снимки, процесът срещу Васил Левски остава неизвестен. През зимата на 1873 г. светът не узнава за голямата драма в софийския конак, където един от големите му синове чрез мълчанието си произнася присъдата си над разклатената вече Османска империя. Пред съда и под бесилото той записва най-величавите последни страници от започнатата, обаче недовършена своя биография. Но Левски не използва процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече има това място, а и е уверен, че „историята няма да прикачи заслугите другиму“. С редкия усет за сливане делата на хората с вечността, той счита, че който се жертва за свободата, „неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.“. Според Левски за бореца трябва да „няма страх, [да] няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение“.

Като усеща, че е изправен не пред съда на агите, а пред  съда на народа, той категорично пояснява: „Възложиха ми да обнадеждавам цяла България“. Затова  спокойно и уверено определя същината на занятието си: „да облекчавам  положението на българите и обикалях да им давам упование“. Застанал за първи път лице в лице срещу своите съдии, които го обвиняват  като „главатар на бунтовническия комитет“, на доказателствата им за неговите обиколки и създадените комитети, за проведените събрания и осигурените за оръжие пари, той им отговаря:  „Аз не съм хайдутин, не съм лош человек, но накара ме времето, тоест народът, да ходя да проповядвам из България… Мене като погубите, ще излязат други, по-много като мене“.  След пророческите думи, че ще служи на Отечеството си до смърт, той отново засвидетелства своето прозрение за неумолимите закони на революционната борба. Левски сам дава и пример за оценка качествата на революционера, на неговите последователи: „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни“.

Апостола е тих и спокоен, смирен пред смъртта в името на България, защото неговото усещане за историческа вечност е събрана в думите му, изречени през май 1871 г.: „Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“. Краят на всеотдайната му служба в полза на народ и Отечество, продължила почти 12 години, се увенчава с една „честна смърт“, така както се е врекъл още в лето 1861-о. Чрез нея той се издига като  безспорния връх, до който ние стигнахме по пътя на историческото ни минало и затова с категоричност е определен за най-великия българин.

Думите и делата му са не само щрих от духовния портрет, смисъл на неговото схващане за живота като високо служене, посвещение, дълг, мисия, те са и ключът да разберем себе си, да осмислим историческото ни наследство. Ако поне част от нас мислим като него и преодоляваме битовизма в душите си, за да обичаме България, ако паметта за Апостола точно в този ден ни събира в общо и неделимо Отечество, то с годините и времето всяко ново поколение ще съумява да съхрани своето утре за будните и  идващите.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Апостола на свободата Васил Левски и Габрово

Материалът Памет за Левски: „Аз съм посветил себе си на Отечеството си“ е публикуван за пръв път на Габрово Daily.