Facebook

1989 и „танцът на мечките“


Домът паметник на връх Бузлуджа
Снимка: x3 от Pixabay

За истината публикува текст на Тони Николов от Портал „Култура“

В дни като тези, в които връщаме стрелките на времето назад, всеки има шанса да покани на танц историята. При условие, че е живял онова време, че помни и че има какво да разкаже.

Съхранените и преизлъчвани от телевизиите кадри за случилото се около и след 10 ноември 1989 г. провокират паметта, но днес ми се струват някак „обезцветени“ – не само заради стареенето на лентата, което е неизбежно, а и заради невъзможността два пъти да видиш с едни и същи очи онази епоха, пораждаща множество днешни въпроси.

Точно така ли е било? Възможно ли беше да бъде иначе? Защо никой не понесе отговорност за престъпленията на комунистическия режим? Как се стигна до онова мъчително разделение в обществото, което разприятели близки хора и дори разпадна семейства? Идеологията ли се оказа по-силна от истината? Или интелигенцията, призвана да бъде алтернатива на Партията-държава, проигра „великото си време“ (според метафората на д-р Желю Желев)? Трябваше ли преходът да има такава социална цена? Къде отиде онази небивала надежда на хората, която струи от репортажите?

Сигурно е могло да бъде друго, дори „иначе“. Ала тогава и всички ние, живелите по онова време, е трябвало да бъдем „други“. А бяхме такива, каквито сме. С онзи хоризонт, жизнен опит, илюзии, надежди, еуфории и бързи разочарования.

За това ли мечтаехте тогава? – попитаха ме онзи ден в двора на Софийския университет двама студенти по история. Какво да им отговоря? Как да им обясня, че това може и да изглежда малко (днес), но е наистина много (спрямо тогава). Спрямо пълния дефицит на соца (на свобода, права, ресурси и каквото се сетите друго). Спрямо задъхването от „застоя“, разразил се в неимоверна катастрофа на комунистическата утопия – не само у нас, но и в цяла Източна Европа. Слушаха ме внимателно, но не знам дали свидетелството на един студент трети курс философия през 1989 г. ги е убедило. Затова пиша тези редове.
Всичко, което трябва да знаете за:30 години след 1989 (37)

Наскоро четох едно есе на хърватския философ Борис Буден, който настоява, че комунизмът би трябвало да се разказва през края си, инак е непонятен и пак ще затънем в илюзии. Затова ще се опитам да го разкажа през нахлулите у мен спомени за граничната дата 10 ноември 1989 г. В огледалото за обратно виждане, което със сигурност днес побира много повече, отколкото съм мислил или подозирал навремето.

И тъй, в спомена ми онзи 10 ноември беше ден като всеки друг ноемврийски ден – мрачен, дъждовен и неприветлив. След някакъв ранен семинар по философия бях заседнал над куп книги във втора читалня на Народната библиотека. А библиотеката тогава – по борхесовски – бе много особено място. Не само място на знанието, място за четене (на разрешени – или полуразрешени книги), за което ще разкажа след малко, но и място за срещи и разговори. Именно в коридорите на Народната библиотека или пред нея се запознах с мнозина основни лица през 1989 г., включително с Желю Желев. В свят без мобилни телефони и социални мрежи тъкмо там можеше да бъде открит и търсения от вас човек – след кратка обиколка между втора и четвърта читалня. И тази история на Библиотеката и Университета някой ден също трябва да бъде написана.
Но да се върнем към сутринта на 10 ноември. Спомням си как в предверието с каталозите отново съзрях фигура в синя униформа, която вадеше чекмеджета от публичния каталог, слагаше ги на дървената маса край заемното гише и отбелязваше по фишовете нещо със синя химикалка. Процедура със сигурност непонятна на по-младите, затуй пояснявам: ставаше дума за „спеца“ на библиотеката, който попълваше списъка на „забранените“ с още „проскрипции“, както в древния Рим са наричали обявените вън от закона лица. В предишни дни бях прегледал чекмеджетата, над които бе шарила неговата химикалка, и със смайване установих, че бе вкарал в „забраната“ книги на Блага Димитрова, двете стихосбирки на дисидента Петър Манолов, за чиято гладна стачка знаехме от „вражеските радиостанции“ и сигурно още немалко други. Кой би могъл да прецени списъка на забраните в огромния архипелаг на каталога? Пак в коридорите на библиотеката позната журналистка по-рано ми разказа, че в редакциите на вестниците имало обаждания „откъдето трябва“ до отговорните редактори. Характерен с безапелационността си глас нареждал редакторът да вземе химикалката и да запише имената на „зачеркнатите“: Блага Димитрова, Борис Христов, Георги Мишев и т.н. Не, списък с подпис и печат нямало да се разпраща „официално“ из пресата, но всеки да си „знаел“. Иначе

И пак опираме до онова „иначе“, тъй трудно поддаващо се на описания в наши дни. Трябва да си роден с кода на Оруеловото „двоемислие“, за да проумееш границата и да схванеш разликата. Лично на мен играта с тази граница и срещата със „спеца“ в синята униформа ми се размина на косъм след една младежка наивност от март 1989 г. Докато четях в студентската втора читалня и ровех из разпръснатите по коридорите каталози, непрекъснато се натъквах на иззети фишове с автори, „зачеркнати“ от системата. На едно място книгата на Мерло-Понти за комунизма („Хуманизъм и терор“) я имаше (по недоглеждане), на друго я нямаше, от преподаватели пък разбрах, че в „скрития“ (служебен) каталог има всички емигрантски книги на Николай Бердяев, да не говорим за Солженицин, Шаламов и какво ли не още. Вратата на този служебен (закрит) каталог бе само на няколко метра от втора читалня, но се заключваше с верига, да не говорим за огромния надпис „Вход за читатели строго забранен!“. И не щеш ли на 8 март в късния следобед видях, че заветната врата е отворена, а усмихнати библиотекарки кръжат из етажа за почерпка. Както се казва, сега или никога Минах през входа с бележник в ръка и с треперещи ръце започнах да си преписвам имена и сигнатури Страница след страница. Не можех да повярвам, че „царството на свободата“ би могло да е толкова близко. На много от книгите имаше означенията СПФ (спецфонд), за който знаех, че се изисква специално разрешение. И все пак

В следващите дни и седмици направо не излизах от читалнята. За всеки случай пишех името си нечетливо (и с произволно място), ако някой дойде да провери какво чета. И изглежда съм прекалил, щом след няколко седмици видях на няколко от поръчките си резолюции с червен химикал, привикващи ме да се явя в стая номер (забравил съм номера), вдясно от пропуска, където се помещаваше въпросния „спец“. Изчезнах от Народната библиотека за седмица с надеждата да ми се размине. И, слава Богу, така и стана.

Ето защо срещата със „спеца“ в утрото на 10 ноември обяснимо не ме „зарадва“. Едва заех мястото си в читалнята (засядайки над книги от „единия“ и „другия“ каталог) и някой ме побутна по рамото. Мой състудент от Разград, когото (за мой срам!) знам и до днес само с „новото му име“. Но как да попиташ тогава – не само от страх, а от неудобство от причиненото унижение

През лятото бяхме на дълга, извънредна бригада за кайсии и тютюн в Лудогорието и с очите си видях закованите с дъски домове, претрупаните с покъщнина коли, поели към турската граница, изпълненията на „вътрешни войски“, мъката на българските турци Та той ми даде знак да излезем за малко. Разговорихме се отвън и ми каза, че след малко отива „за куфари“ в ЦУМ Пояснение с днешна дата: на прогонените турци не се продаваха никакви вещи по места – куфари, дрехи, лекарства Затова бяха принудени да пътуват до големите градове и най-често до София, където, разпознаеха ли ги, пак не им продаваха нищо.

Та си спомням как този мой колега излизаше от лекции – с „по-столичен вид“ – за да купува от ЦУМ куфари и пътни чанти на близки и познати. Този път ми се стори малко странен и по-особен. Допуши цигарата си, смачка я, после каза, че и той заминава „натам“. Някаква буца заседна в гърлото ми. Прегърнахме се и оттогава не съм чул нищо за него. Може да прочете тези редове и да ми се обади, кой знае

Докато се прощавахме, откъм „Шипка“ изникна гъдулар с мечка. Двете неща – лицето на И. и изправената на два крака мечка под звуците на гуслата странно са се навързали в спомена ми.

Върнах се в читалнята, но, честно казано, изобщо не ми беше до четене. Отидох да си взема кафе от подземието на библиотеката и по пътя вече не помня кой ми каза, че нещо „май“ се случва или вече се е случило. Живков Не беше за вярване. Нали се бяхме родили с телевизионните новини за другаря Живков, а и щяхме да вървим срещу „жълтата пяна на преустройството“.

Лицата на хората постепенно се променяха, събираха се на групи, шушукаха си, че има „промяна“. И че май няма да чакаме „биологичния фактор да се каже думата“, по формулата на един наш преподавател по философия. Спомням си как всички търсихме 2 стотинки за телефона на стълбите, как предпазливо питаме приятели и близки чули ли са нещо. Повечето бяха „чули“.
Спомням си и как една голяма група се събрахме да гледаме новините в 20 ч., за да се убедим, че „фактът е факт“. Тогава за първи път видях кадрите с „онзи Живков“ от пленума, сякаш ударен с гръм, който не знаеше на кой свят живее. Чух и лицемерните речи на неговите „другари“, които му изказваха пожелание за „творческо дълголетие“ и благодарност от името на партията (която после му отнеха с указ!). Не знам защо, но още тогава в съзнанието ми изникна усещането за някакъв „политически панаир“, а кадрите с Живков се сляха в съзнанието ми с образа на мечката, заставена да стои на два крака пред библиотеката.

И този образ на „танцуващата мечка“ пак се върна тези дни в съзнанието ми, благодарение на полския журналист Витолд Шабловски. Той в поредица от репортажи за „Газета Виборча“ се опита за разкаже преди години трансформациите в Източна Европа през опита на вече свободните „мечешки танцьори“ в резервата край Белица. Стигайки до следното заключение:
Изведнъж си дадох сметка, че в голяма част от посткомунистическите страни се случиха идентични процеси. На даден етап промяната започна да ни измъчва На много места и на най-различни равнища тези промени започнаха да получават неблагоприятен отзвук. Тогава научих историята за Белица, където учат мечките как да бъдат свободни. Учат ги, учат ги, но в определен период те правят крачка назад. Или две или пет крачки назад – и отново започват да играят танца, на който са ги учили от деца. Стори ми се, че тъкмо това се случва с нас, затова и се опитах да го разкажа„.

Така и ние тези дни каним историята на танц. Въпросът е в стъпките и накъде водят те.

Текстът е от портала „Култура“

Източник: За истината

НОВИНИ ПО РЕГИОНИ

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!